Разкажете ни повече за Центъра и неговата роля в опазването на културното наследство.
И.Т.: Не е по силите на една организация да се занимае ефективно с опазването на културното наследство. Това е процес, който включва редица участници от хората през техните общности до държавата и местната власт, въобще то почива на разбирането кое от миналото има своята стойност днес. Но безспорно Регионалният център има своя принос по отношение на живите наследства, които познаваме като традиции, обичаи, знания, умения, занаяти и прочее. В последните години, заедно с моите колеги, извървяхме дълъг път по изваждане на темата от чисто изследователския й характер. Привлякохме десетки млади хора в каузата по опазване на нематериалното културно наследство, а това не е лесна задача. В същината си този тип наследство не се предава на хартия, за него няма написани наръчници, които да гарантират неговата устойчивост във времето. То е живо и ценно, защото ние го правим такова през връзката ни с миналите поколения, всъщност отговорността преди всичко е наша – на човека като носител и пазител на наследството. Виждате колко чувствителна става нашата задача, тъй като мисията ни е не просто да опазваме нематериалното културно наследство, а да приковаваме вниманието към него.
Нашата организация е единствената подобна структура на ЮНЕСКО в Европа и българската държава има особената привилегия да е неин домакин. Представляваме 17 държави, с повечето от тях работим активно, за да фокусираме вниманието на хората, експертите и политиците в процеса по опазване и популяризиране на живите наследства. Успяваме да ангажираме общности от целия регион и заедно да поощряваме доброто регионално сътрудничество. В крайна сметка културната емпатия е част от пълнокръвните международни отношения. Не мога да не спомена, че ключът към концентрираните ни действия лежи в текстовете на Конвенция 2003, с която ЮНЕСКО приковава вниманието към нематериалното културно наследство.
Каква е ролята на Конвенцията за опазване на нематериалното културно наследство?
И.Т.: Конвенцията за опазване на нематериалното културно наследство е приета от Генералната конференция на ЮНЕСКО през 2003 г., българската държава я подписва почти веднага. Тя се отнася до най-общо казано до културните специфики като обичаите, знанията и уменията, песните и танците и свързаните с тях инструменти, предмети, артефакти и културни пространства, признати от общностите, като част от тяхното културно наследство. Наред с това Конвенцията изгражда Представителен списък на нематериалното културно наследство на човечеството, който съдържа стотици примери за представяне на традиционни култури и фолклор, на изпълнителски умения и майсторски изпълнения в разнообразни занаяти. Тази година сме посветили всичките ни дейности на 20-та годишнина от появата на Конвенцията. Заключителното ни събитие (Годишна среща на Глобалните центрове) ще обговори проблемите пред нематериалното културно наследство с участници, буквално от целия свят и ще се състои през септември в град Пловдив, където Общината ся явява и основен наш партньор. Тук е важно да спомена Пловдив, като изключителен пример, където наследствата непрестанно оживяват, традициите продължават. Вижте само Културния календар на града, там има всичко от музикални маршрути във времето, през редица фестивали и концерти до Седмицата на занаятите. Разбира се, всичко това е възможно заради видимата синергия между общностите и местната власт.
Всъщност не случайно ЮНЕСКО отделя, макар и относително, „материалните“ от „нематериалните“ наследства. Подобно припознаване на културите се налага, за да се засили стойността на традициите и обичаите, като имащи еднаква стойност наред с историческите, архитектурните и религиозните паметници. През 2003 година се въвежда особена ценност – „нематериалното наследство“, която обръща внимание на процесите на създаване, на творене на артефакти. Артефактите се разглеждат като резултат от дейности, във висока степен изпълнителски, като „следа“ от процес на изработка и отразяване на познание и знание-умение savoir-faire.
От гледна точка на политическото тази Конвенция отново разработва проблематиката на културните различия като „богатство на културата“, като възможност за взаимно опознаване и споделяне на наследствата, като израз на културното многообразие. Културните различия в случая не са граница, а са елемент за опознаване и поддържане на диалог между общности, народи и дори цели нации.
Какво означава нематериално културно наследство и защо се обръща внимание на „нематериалното“?
И.Т.: Както вече споменах Конвенцията набляга върху сферата на познанието и уменията, които отразяват отношенията на хората с природата, на хората помежду им пряко или опосредствано. Мога да дам редица примери на разнообразие на културните наследства през знанията, свързани с традиционните занаяти, уменията за производство на храни, специфичните обреди и ритуали, които всъщност отразяват връзката с природата или представите за отношенията между хората. Тази сфера не винаги е видима, обикновено консумираме резултата – изработването на предмет, изпълнението на песен, обичай като Първи март. Но обикновено съпътстващият процес остава „скрит“ и затова е необходимо да се обърне особено внимание на съхранението и предаването на бъдещите поколения. В крайна сметка всичката тази традиционност и ритуалност ако щете е важен елемент от начина ни на живот. Материалното е видимо, осезаемо, възможно е да се пипне, а другото е невидимо, ефимерно, което се изплъзва във времето и по-трудно се опазва и съхранява.
Какъв нов момент отбелязва Конвенцията в отношението към културното разнообразие?
И.Т.: Конвенцията определя културните наследства като богатство, което е в процес на опазване, съхранение, а не като „инвентарен списък“, който има начало и край. Това е новото, разбирането за културното разнообразие като висока ценност, важна за обществата, която е неизменна част от техния начин на живот. Затова говорим за процес, а не за описание на форми и елементи на културното разнообразие. Опазването и съхранението изисква постоянни усилия на различни равнища, в това число и законодателни, образователни (формални и неформални), като културни политики – какво да подкрепяме и какво да опазваме, става дума за начина ни на живот днес, но с поглед напред към бъдещите поколения. Това разбиране дава възможност на всяка общност, група, народ или нация да впише елементи от бита си в съкровищницата на културните наследства на човечеството.
Глобалният свят не поставя ли в риск нематериалното културно наследство?
И.Т.: Точно така е, то е в риск, градът и въобще отвореният свят поставя особени предизвикателства пред живите наследства. Младите хора все повече се отдалечават от традициите от гледна точка на тяхното практикуване, макар да има засилен интерес към фолклорни събития, които обживяват миналото или кулинарни изложения, които представят местни деликатеси по стара технология, можем да включим тук и handmade фестивалите, които се радват на особено внимание. Всичко това е модерно и е добре да го има, в крайна сметка културите се променят, заживяват по нов начин съобразно новото време. Ние не можем да спрем света да се развива, но можем да съхраняваме, да пазим и да предаваме традициите, за да продължим да изразяваме по емоционален начин нашата връзка с миналите поколения.